* POBOCZA * KRAJNICE * RUBOVI * OBROBJA * POBOCZA * KRAJNICE * RUBOVI * OBROBJA * POBOCZA * KRAJNICE * RUBOVI *
POBOCZA Kwartalnik Literacko - Artystyczny         Брой 3-4 (37-38)
         Декември 2009
         ISSN 1505-1676
Българска литература, Българска поезия,

o autorze
иазад

Дамян Дамянов

Христина

(от сборник с разкази Сбогом, бързам!)

   Лежах изтегнат на поляната, която ме гъделичкаше с тревитe си, и просто ми беше приятно, че съм жив. Че още усещам този гъдел на майката земя, слята с тялото ми, че небето търкаля белите си облачета над очите ми. Блаженствах, не мислех за нищо. Не, „не мислех” не беше най-точното – подcъзнателно си превъртах пак всичко за нея, за Христина. Всичко наоколо по необясним, дяволски начин ми напомняше за нея: небето, синеещо отгоре ми, наподобявах на огромна нейна зеница; пожълтялата трева, скрила ме цял – на гъстите й руси коси, които толкова пъти бях милвал; двете насрещни баирчинки – на гърдите й, върху които някога бях полагал глава. Даже в бълбукането на невидимата рекичка долавях гласа й – нежния отдавнашния, с който някога гальовно ми шепнеше „Обичам те”, а не този, сегашния, с който само преди час-два ме наруга по телефона. Интересно, има образи на хора, които ни преследват дорде сме живи, винаги и навсякъде вървят с нас, независимо дали сме ги искали или не. Христининият бе точно такъв. Ако в живота на всеки мъж има по една фатална жена, то в моя беше точно тя – Христина. До оня миг, в който я видях за последен път, и от който насетне престана да бъде. Ако някой ми беше казал, че ще дойде ден и същата оная босонога скокла, с която от мрак до мрак мятахме ашиците и играехме на прескочикобила, ще се превърне в зряла красавица и тъй ще обърка живота ми, едва ли щях да му повярвам.
   Но тъй или иначе, този ден дойде, връхлетя ме, само че с едно двайсет години закъснение. Завари ни вече женени, с деца, с разминати пътища, по отегчени възрастни хора. И ни завъртя в една такава шеметна любов, за която обикновено другите могат само да мечтаят и която за малко не обърка животите ни. Впрочем – само моя. Както се разбра по късно, влюбеният съм бил само аз. Христина просто се е забавлявала, било й е приятно, нтeресно месец-два да се чувства героиня на един нелеп роман, после този роман й омръзна, и – „Сбогом, времето на глупавите детинщини мина! Няма смисъл да ме търсиш повече!” И отново се възцари онова мълчание, което и преди това бе траяло с години. Остана си само споменът за любовта – спотайваната, неизболедуваната, непостигнатата.
   …Като сега си спомням деня, в който я видях за последен път. Горещ, задушен летен ден. Всичко ме подлудяваше: и работата, която не ми спореше, и безмислието, което цял ме беше обсебило, и жегата, запалила целия апартамент, и детската гълчава, вдигнала всичко на глава. Горещината просто се излъчваше от всяка вещ, от всяка стена и ме правеше на нищо. В такива мързеливи и мъртви следобеди, когато човек има да върши хиляди работи и не му е нито до една, обикновено посяга към телефона. Върти наслука на всичките си познати, само и само да се намира на приказка.
   Кому-кому, звъннах пак на нея, на Христина. В службата, както винаги.
   – Здравей, аз съм. Нещо пак ми домъчня за тебе. Изкаш ли да се видим някъде по на едно кафе?
   – Какво пак си се сетил? – сопна ми се гласът й. – Не разбра ли най-сетне, че отдавна-отдавна всичко е свършено и не бива повече да ме търсиш! Аман от тия твои детинщини! Извинявай, но бързам! Сбогом!
   Това „Аман” ми дойде като капак. Взеха ме дяволите и извиках на жена си:
   – Нещо хич ме няма. Писна ми в тая горещина, стегнала ме е шапката. Пали колата! И грабвай дечурлигата! Да се замитаме на някъде.
   – Къде по-точно? – попита жена ми. – При Христина?
   Явно беше чула разговора. А и как – в лятната жега всички врати разтворени…
   Направих се на глух, просто не отговорих на подмятането й.
   – Все едно. На някоя витошка поляна например.
   Отде да знам, че точно на тая витошка поляна…
   Лежах, съблечен от грижи и умора, съблечен от себе си, от всичко. Всичко лошо изведнъж се свлече от мене. Потънах цял в сладостното чудо на планината. Децата гонеха топката, жена ми, полегнала до мен, дъвчеше една тревичка и нявярно също се носеше в нещо свое си. Има такива мигове в живота на човека: леко му е, хубаво, наоколо – простори и красота, а той за нищо не мисли. Просто се оставя на магията, че е жив, че тревичките гъделичкат лицето и тялото, а небето тече над очите му.
   Не разбрах кога нечия кола спря до нашата, а нейните пътници – мъж и жена на средна възраст – се изсипаха от нея ведно с одеалата и транзистора си. Блажено изпънат на тревата, само ги мернах с крайчето на окото си – най-обикновени отегчени софианци, избягали като нас от градската жега.
   – Може ли огънчето? – попита, почти ме стресна мъжът, изправен над мен. Плешив, очилат, застаряващ мъж на моите години.
   Учтиво му подадох запалката си.
   – За минутка. Да запалим примусчето.
   Кимнах. Оня взе запалката, занесе я до тяхното място и след малко, все така учтиво, ми я върна.
   Едва сега се загледах в жената, която държеше джезвето на примуса, пушеше разсеяно, но все пак внимаваше да не падне пепел в кафето. Нещо познато, нещо страшно познато проблесна в този занесен синеок поглед. Познати ми бяха и жестовете, с които тя крепеше джезвето и с които после напълни чашките… И тези ръце, и тези движения, и този глас… Гласът звънна в ушите ми със същия тембър, същата студенина, с която одеве ме беше плеснал през мембраната: „…Не разбра ли най-сетне! Сбогом!” Същия глас чувах и сега:
   – Ваньо, почакай да изтине! Подай ми цигарите!
   Но, боже мой, това беше тя, Христина! Разбира се, че беше тя. Същите очи… Само че – вече върху едно състарено до неузнаваемост лице, сбръчкано, уморено и отегчено и променено. Лице, което обичах, което боготворях – години наред. Лице, което беше старяло, грозняло, беше се сбръчквало, докато аз го виждах все така красиво… само през една телефонна жица… години наред! А тя… май изобщо не ме и позна.
   Седяхме така – кола до кола, одеало до одеало. Две непознати семейства, срещнали се най-случайно в планината. Дори не си казахме: „Ах, колко ми е приятно, ах, каква изненада.” Нищичко не си казахме. Само една разменена запалка, едно „Благодаря” и – толкоз. Децата ми ритаха топката, жена ми дъвчеше тревичката си, те пиеха своите кафета.
   На тях, изглежда, първи им омръзна излетът. Наприбраха одеала, термос, транзистор, кимнахме си отдалече по едно студено „довиждане” и колата им изфуча надолу по серпентините на шосето. Боже мой! Какво е направил живота с нас, Христина? Как ни е превърнал от възторжени млади влюбени в бездушни, застаряващи и изморени хорица, които веднъж седмично духват по някоя планинска поляна, пляскат картите, пият кафета, за половин-един час се качват горе на високото, колкото да поемат глътчица въздух, за да слезнат след това пак долу и да се слеят с мравуняка от коли и хора, с мръсните градски бензини, с грижите и сънищата, в които случайно понякога виждат себе си други.
   Погледнах мястото, на което допреди миг бяха седели Христина и мъжът й: изпотъпкано, изпомачкано, с потъмняла полегнала трева, пазеща още очертанията на телата им. Място, покрито с разхвърляни хартии, с цигарени кутии и фасове. Обезчестено място. Такова след малко щеше да остане и нашето, и всички други, по които бе минал с боклуците си човекът. Сякаш той, този уморен и тъжен градски човек, идваше сред тези красоти веднъж седмично само за да изсипе своите боклуци, за да ги остави като спомен от себе си и точно с тях да плати малкото чистота, която отнасяше оттук. Неблагодарният, тъжен, градски човек. Аз, Христина, всички.
   Христинината кола изчезна в последната извивка на пътя. Проследих я, докато съвсем се загуби. Това бе последното мярване на моята най-голяма любов. Неповторимата. Единствената.
   Оттам надолу започваха… старините.

 

Дамян Дамянов

иазад

Българска литература, Българска поезия,