* POBOCZA * KRAJNICE * RUBOVI * OBROBJA * POBOCZA * KRAJNICE * RUBOVI * OBROBJA * POBOCZA * KRAJNICE * RUBOVI *
POBOCZA Kwartalnik Literacko - Artystyczny         Брой 3-4 (37-38)
         Декември 2009
         ISSN 1505-1676
Българска литература, Българска поезия,

o autorze
иазад

Дамян Дамянов

Есен

Красива е, чудесна е, изящна
със този листопад и с този свод,
загледан в мен като зеница страшна
на някакъв отвъден мой живот.
Защо не съм художник – само четка
би пресъздала щриха и тъй чист!
Или душата ми – която светва
като сбогуващ се с дървото лист.

                  (Молитва в полунощ)

 

Преди да мръкне

Преди да мръкне, става много светло.
Една червеножълта светлина
целува върховете на дърветата.
Морето се сбогува със деня.
И тихо се отдръпва, за да мине.
И всичко, до което се допре
денят умиращ, става златносиньо.
Угасва златносиньото море.
Угасват златносините дървета.
Угасва златносинята трева.
Преди да мръкне, става много светло.
И мен ми става тъжно от това.
Защото тази светлина говори,
че вече е умрял и този ден
и тъмното ще дойде много скоро,
за да затрупа светлото и мен.

                  (Ти приличаш на моя сълза)

 

Интимно

Не ме допускай толкоз близо ти
до себе си, щом искаш да съм влюбен.
Ех, вярно е, далечното гнети,
но затова пък близкото погубва!
Щом искаш да съм твой, далеч ме дръж –
далечното е всъщност ореолът.
Една мечта се срива изведнъж,
разбулиш ли я, видиш ли я гола.
Дори една „Мадона” от Рембранд,
погледната от близичко, е грозна.
И целият и гений и талант
е в нейната далечна грациозност.
Дори земята, таз, околовръст,
която отдалеч е рай вълшебен,
отблизо ти се вижда буца пръст –
пръст, във която ний ще легнем с тебе...

                  (Живей, измислице любов)

 

Дордето...

А в същност всичко толкова е просто...
Родим се, поживеем и умрем.
На този свят сме мимолетни гости –
даде ни нещо, нещо му дадем.
И след това изчезнем. В песен, в зърно,
в човек, във друг живот неповторим.
...Дордето подир време пак се върнем,
не равния си дълг да изравним.

                  (Молитва в полунощ)

 

Насрещни влакове

Ти пак ме молиш, тъжен мой хлапак:
– На влакче поиграй си, татко, с мене!
Но бърза, заминава моят влак.
Големият. За малки де ти време!
Ще дойде време, остарял глупак,
пък аз ще те замоля: „Чакай, сине!…”
Но ти тогаз ще гониш свой си влак.
И двата наши влака в своя бяг
ще се разминат пак, ще се разминат…

                  (Тетрадка по всичко)

 

Неделя

Днес аз няма да дойда на свиждане.
Зад прозореца с бяло перде
ти не чакай сама и угрижена –
няма кой да ме доведе.

Имам много другари. Но где ли са?
А и всеки си има жена.
И защо да им взимам неделята?
Както нашта, и тя е една.

Те са също загрижени хорица.
Свои болки си имат и те.
Ти не чакай сама на прозореца –
няма кой да ме доведе!

Отвори само мълком стъклата му,
посрещни листопада златист.
Аз ще дойда при теб на крилата му.
Аз ще дойда с последния лист.

                  (Живей, измислице любов)

 

Дамян Дамянов

иазад

Българска литература, Българска поезия,